Кой съм аз?

Кой съм аз?

Задавали ли сте си този въпрос?

Когато сме малки деца ние добиваме нашия образ, оглеждайки се в лицата на нашите родители, баби, дядовци, братя и сестри.
Дали съм пъргав, умен? Или пък плах, болнав, несръчен..

Дали мама ми се усмихва, когато тичам към нея или се мръщи с досада? Дали татко се гордее с мен или повтаря, че няма да успея, защото приличам на моя чичо - непрокопсаника.

Наследяваме хиляди парченца от тези огледала, които сглобяваме в това „кой съм аз”. И порастваме с  огледало, което ни казва, че понякога си заслужаваме, но друг път - не. Страхуваме се какво ще се отрази следващия път. Каква част от нас ще бъде грозна и каква прекрасна.

Сега сме на 30 или 40 и отново се оглеждаме.
Какво ще кажат колегите, а какво -  шефът… или съседите.
Търсим отраженията си в лъскавата си кола, в успешния си бизнес, в многото афиширани приятелства, във фейсбук профила си, в сайта си. Нашия имидж, от който сме толкова зависими.

Кой съм аз?

Истината по този въпрос е проста. От един момент нататък ние решаваме това кои сме ние и светът ще отразява това, което  ние носим в себе си като образ. Ние ставаме стопани и отговорници на това кои вярваме, че сме.

И тогава светът изрича - „добре, щом мислиш, че си този, аз съм съгласен”! И ни връща същото отражение.

В този миг е време да разберем, че огледалото ще ни върне това, което ние сътворим, защото е справедливо, а и обективно.
Напуснали сме детството.  Време е да вземем и да изваем своя образ с любов и уважение.


Автор: Анна Кабакова