Прошката и израстването на личността

Прошката не означава да забравим

Тя не означава да отречем болката

Прошката е свободно решение и не може да се случи заради думата "трябва"

По-скоро е емоционално преживяване, отколкото морално изискване.

Да простим не означава да се върнем в изходна позиция - често това е напълно невъзможно, защото болката ни е променила.

Прошката не означава непременно да се помирим и непременно да се върнем във взаимоотношение. Понякога и това е невъзможно, защото сме загубили доверие.

Прошката не означава, че се отказваме от правата си.

Тя не е равна на това да оневиним другия и да снемем от него отговорността. Можем да разберем някой, който ни е наранил, но това не отнема вината му.

Прошката иска смелост, време и смирение. Не можем да я прехвърляме на Бог , нашата прошка ни принадлежи.

Прошката е решение за това, че няма да отмъщаваме.

Прошката е дълбоко състояние на мир вътре в самите нас. Приемане на това, че нещата са такива каквито са.

Прошката не зависи от това дали сме получили поправка от другия. Тя зависи само от нас.

Тя е надделяването на мира над гнева, на приемането над горчивината.

Никой не може да ни преведе по пътя към прошката, защото това е уникален личен път.

Прошката идва и когато спрем да очакваме нещо от другия , но се докоснем до собствените си ресурси и разберем, че това как ще живеем и как ще носим един човек в паметта си зависи не само от това какво той е сторил, а от това как ние сме преработили това.

Прошката е нужна на нас, не на другия. Понякога този, които ни е наранил просто няма капацитет да изпитва вина и да иска прошка. Прошката е нашата свобода, не неговата.

Прощаваме тогава, когато сме изчерпали всяка надежда в това, че някой ще се върне и ще поиска извинение. Оставяме тази детска илюзия и разбираме, че истинският мир е в нашите длани и в ничии други.

Прощаваме, защото можем да живеем в покой дори и никой друг освен нас да не се промени.

Прошката е на границата на психичното и духовното. Ап. Павел казва, че любовта не държи сметка за зло.

Най-трудно е да простим на себе си, защото в един траур винаги има дял и усещането за упрек към нас самите - за нашите грешки, за това, че не сме успели там, където е било важно и че сме изгубили нещо ценно.

Прошката идва тогава, когато разбираме до край, че ние сме стопани на своята градина. Че няма кой друг освен нас да отговаря за нашето щастие и пълнота. Това е същинската автономия.

Прошката е акт на висок личностен интегритет. Тя не означава, че не сме тъжни или че няма загуби. Тя е пускане на миналото и изграждане на повече мъдрост и смирение в нас пред лицето на бъдещето.

Прошката е люлката на надеждата в най-дълбок екзистенциален смисъл.